В българската правна доктрина няма единомислие по отношение на някои от основните характеристики на договора за заем за потребление и по-точно, в случаите когато има т.н. обещание или задължаване за сключване на договор. Изясняването на този теоретичен въпрос има голямо практическо значение за правилното прилагане на закона. Именно с тази цел в следващите редове ще разгледаме облигационните характеристики на договора за заем в хипотезата на чл. 241 от ЗЗД. Важно е да уточним, че обект на анализ няма да бъдат всички, а само спорните облигационни характеристики.
1. Заем за потребление в хипотезата на чл. 240 от ЗЗД
Според чл. 240 от ЗЗД заемът за потребление е договор, с който „заемодателя предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетите суми или вещи от същия вид, количество и качество“. Изразът „заемателят предава в собственост“ дава основание да се приеме, че договорът е реален, т.е. сключва се с предаването на парите, съответно на вещите. В тази хипотеза предаването на собствеността не е задължение на заемодателя, а предпоставка за възникване на договора. Поради наличието на задължение само на заемателя, изразяващо се във връщане на заетите суми или вещи и заплащане на дължимата лихва, ако такава е уговорена съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, следва безспорно да заключим, че договорът е едностранен. Изводът, който можем да направим тук, е че договорът за заем за потребление в своята основна форма представлява едностранен, реален договор, който може да има безвъзмезден или възмезден характер в зависимост на това дали е уговорена лихва в съответствие с чл. 240, ал. 2 от ЗЗД.
2.Обещание за даване на заем за потребление според чл. 241 от ЗЗД
Дискусионен обаче е въпросът за облигационния характер на договора за заем сключен в хипотезата предвидена в чл. 241 от ЗЗД, който гласи: „Който се е задължил да даде заем, може да откаже да изпълни това задължение, ако другият съдоговарящ е станал неплатежоспособен.“.
2.1 Теории в правната литературата
Според някои автори и съдебната практика, договорът, с който някой се задължава да даде заем е консенсуален, като по своята правна същност представлява предварителен договор[1]. Тази конструкция е изведена от принципното разбиране за реалния характер на договора за заем. Реалният характер на договорите е установен в обществен интерес, следователно с императивни правни норми. Предаването е този допълнителен елемент на фактическия състав, който подобно на изискването за форма за действителност, създава сигурност в оборота. И наистина, един договор, който е уреден като реален, не би могъл по съгласие на страните да се сключи като консенсуален, освен ако законът допуска изрично това.
Според други автори именно разпоредбата на чл. 241 от ЗЗД въвежда изключение от правилото за реалния характер на договора за заем. Тяхното разбиране е, че в този случай е налице двустранен консенсуален договор[2] за заем, а не предварителен договор. Според това разбиране, в хипотезата “обещаване на заем” (чл. 241 от ЗЗД) за заемодателя възниква задължение за даване на заема, а за заемателя възниква насрещното задължение за връщане на заетата сума или вещи. При предоставянето на паричен заем е възможно да бъде учредено обезпечение в полза на заемодателя, като в тези случаи последният се задължава да заличи обезпечението след изпълнението на задължението на заемателя.
2.2 Характеристики на договора за заем в хипотезата на чл. 241 от ЗЗД
Предмет на заема за потребление могат да бъдат само пари и други заместими вещи. Именно заради това вещното действие на договора не може да настъпи само с постигане на съгласието, а е необходимо предаването им. Няма пречка обаче да настъпи облигационното действие и да възникне задължението за прехвърляне на собствеността и предаване на определена сума или на определено количество вещи с определено качество. В този ред на мисли, наистина възникват две насрещни задължения с постигането на съгласие между страните. Налага се изводът, че договорът за заем в този случай е двустранен и консенсуален договор. Трябва да се има предвид обаче, че в чл. 241 от ЗЗД се урежда изключение, а не правилото. Затова не би било редно да се стига до обобщението, че договорът за заем за потребление винаги има двустранен и консенсуален характер. Обосноваването на тезата с договора за банков кредит, който е уреден в чл. 430 от Търговския закон[3] като двустранен и консенсуален договор също ни води към изключение от общото правило на чл. 240 от ЗЗД.
2.3 Причината за неприложимостта на предварителния договор в хипотезата на чл. 241 от ЗЗД
Прието е както в теорията, така и в практиката, че при липсата на доброволно изпълнение на задължение от предварителен договор възниква преобразуващо субективно право да се иска обявяване на окончателния договор за сключен. Това право се упражнява по съдебен ред, чрез конститутивен иск. Дори да приемем, че е сключен предварителен договор за реален окончателен договор, дори да приемем, че искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД по този предварителен договор бъде уважен, възниква въпросът, какъв би бил резултатът? Ще се стигне до странното правно явление “сключен реален договор без вещта или сумата да е предадена”. Предаването на заетата сума или вещ не може да бъде заместено с решение на съда по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД[4]. Това решение може да даде само основание за предявяване на нов иск за реално изпълнение по чл. 79 от ЗЗД[5]. Това е солиден аргумент, който показва, че разглеждането на „обещанието за заем“ като предварителен договор е неправилно и ненужно усложняване, защото ако приемем, че е налице двустранен, консесуален договор за заем може направо да се иска нещо повече – получаването на обещаните родово определени вещи. Така ще липсва правен интерес от воденето на конститутивен иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, тъй като заемодателят ще може да предяви направо иск за реално изпълнение. По принцип няма пречка, един и същи резултат да се постига с два или повече различни иска. В описания случай обаче избирането на твърде обиколния път на иск по чл. 19 от ЗЗД и последващ иск за изпълнение по чл. 79 от ЗЗД противоречи на принципа на процесуалната икономия и най-вероятно ще е продиктуван от злонамереността, ответникът да бъде натоварен с излишни съдебни разноски.
2.4 Възражение за неизпълнен договор по чл. 90 от ЗЗД в хипотезата на обещан заем
Предвид установения двустранен характер на договора за заем в хипотезата на чл. 241 от ЗЗД, възниква следният въпрос – възможно ли е страните по договора да използват възражение за неизпълнен договор, в случай че насрещната страна не изпълнява своите задължения? Възражението за неизпълнен договор е общо средство за защита срещу насрещно изискуемо задължение от същото правно отношение. Възражението за неизпълнен договор има дилаторен (отлагателен) ефект и е способ за подсигуряване на едновременно реално насрещно изпълнение. Съгласно общото правило, то се състои в правото на длъжника да откаже изпълнение на своето задължение, докато бъде удовлетворено насрещното му вземане по същото правоотношение (в качеството му на кредитор). В случая обаче, задължението на заемодателя за предаване на обещания заем трябва да бъде изпълнено първо по време. Въпреки взаимната им обусловеност, двете задължения се изпълняват последователно. Смисълът на отпускане на заем за потребление се крие именно в отлагането на изискуемостта на вземането на заемодателя, който трябва да предостави за известно време предмета на заема на разположение на заемателя. Оттук можем да направим извода, че заемодателят не би могъл да откаже даването на обещания заем до изпълнение на насрещното задължение. В хипотезата на последователно изпълнение на насрещните задължения в ал. 2 на чл. 90 от ЗЗД е предвидена друга възможност за длъжника (в нашия случай заемодателя), който трябва да престира пръв: „Когато от обстоятелствата е ясно, че има опасност едната от страните да не изпълни задължението си, другата страна може да откаже да изпълни своето задължение, освен ако и се даде надлежно обезпечение.“ Това правило не следва да намери приложение при заема, понеже е налице специална уредба – разпоредбата на чл. 241 от ЗЗД. В последната могат да се установят поне две различия в сравнение с общото правило. На първо място не всяка опасност, а само неплатежоспособността е основание за отказ от изпълнение. На второ място, даването на обезпечение не е достатъчно, т.е. заемодателят може да откаже да изпълни задължението си за предоставяне на заема. Изводът, който може да се направи е, че хипотезата на чл. 90 от ЗЗД е по-широка в сравнение с тази на чл. 241 от ЗЗД, в която е визирана само най-тежката причина – неплатежоспособност. Прави впечатление, че в този случай е дадена по-голяма защита на интереса на заемодателя, който не може да бъде принуден да се задоволи с предлаганото му обезпечение. Трябва да признаем, че това законодателно решение е правилно, тъй като в противен случай ще му се наложи при събиране на вземането си да се сблъска с всички онези трудности, с които е свързано реализирането на обезпечението.
В заключение трябва да посочим, че разпоредбата на чл. 241 от ЗЗД въвежда едно изключение от общото правило за договора за заем. При тълкуването на тази разпоредба следва да бъдат съобразени както особеностите на договора за заем предвидени в чл. 240 от ЗЗД, така и особеностите на другите закони, които уреждат сходна на тази правна материя. По-този начин ще изградим по-широк поглед върху разглеждания въпрос и ще се разкрият повече варианти за отговор. Когато възниква колебание, как следва да бъде прилаган даден текст на закона, то винаги трябва да бъде предпочетен най-целесъобразният вариант, който едновременно и еднакво защитава интересите на страните, но и отговаря на принципите на правото.
[1] Кожухаров, А. Облигационно право, отделни видове облигационни отношения, нова редакция и допълнения П. Попов, С., 2002, стр. 276.
[2] Марков, М. Облигационно право помагало, 8 преработено и допълнено издание, стр. 343.
[3] Текстът на чл. 430 ал. 1 от ТЗ гласи: „С договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока.“
[4] Текстът на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД гласи: „Всяка от страните по предварителния договор може да предяви иск за сключване на окончателния договор. В такъв случай договорът се счита сключен в момента, в който решението влезе в законна сила.“
[5] Текстът на чл. 79 от ЗЗД гласи: „Ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение.“
0 Коментара