Икономическото развитие на България води до значително увеличаване броя на търговските спорове, а оттам и до увеличаването на съдебните дела. Правосъдието, което държавата е задължена да осъществява не винаги отговаря на очаквания краен резултат от спорещите страни. Тромавостта на съдебната система генерира разочарование и до голяма степен неефективност, тъй като бавната защита по повод възникнал гражданскоправен спор понякога се равнява на отказ от правосъдие. От друга страна, претовареността на съдилищата, особено тези в големите градове, пречи на подобряването на правораздаването, тъй като не се използват по възможно най-добър начин човешките и правни ресурси.

Недостатъците на традиционното правораздаване води до необходимостта от появата и развитието на алтернативни способи за решаване на спорове в сферата на гражданските и търговските правоотношения. Несъдебните способи за решаване на спорове разтоварват съдебната система и осигуряват възможност за по-голяма ускореност и качество на делата, разглеждани от съдилищата. За да бъдат максимално полезни обаче несъдебните способи за разрешаване на спорове трябва да бъдат разпознаваеми от обществото, което трябва да знае в кои случаи и как може да се възползва от тях. Ето защо в следващите редове ще разгледаме Арбитража – един от алтернативните способи за разрешаване на спорове.

Същност на Арбитража

Често между страните по едно имуществено правоотношение[1] възникват спорове. Тези спорове обикновено биват  разрешавани от съда, въпреки че самите страни разполагат с разпоредителна власт относно техните частноправни имуществени правоотношения. В упражнение на тази власт те могат да уредят сами чрез договор за спогодба[2] спор относно такова правоотношение. Страните могат обаче и да възложат на избрано от тях трето лице да разреши спора вместо тях. В тези случаи това трето лице става арбитър, а разрешаването на спора от него представлява арбитраж. Или с други думи – арбитражът е проява на недържавно, договорно, частно правораздаване, а арбитражното производство  е несъдебен исков процес, основан на договора за арбитраж.

I. Арбитражно споразумение

Арбитражното споразумение е договор за арбитраж. С него страните по един договор възлагат на арбитража всички или някои от споровете, които могат да възникнат или са вече възникнали между тях относно определено имуществено отношение, което може да бъде предмет на арбитраж. Арбитражното споразумение е източник на правораздавателното правомощие на арбитрите и на силата на арбитражното решение, защото е условие за неговата валидност.

II. Предмет на Арбитражa

Арбитражът като алтернативно средство за разрешаване на спорове е насочен преди всичко към уреждане на спорове между търговци. Макар и на практика предмет на арбитраж да са най-често спорове, произтичащи от търговски отношения, арбитраж е допустим и по спорове, които произтичат от нетърговски отношения. Страни могат да бъдат както физически лица, така и юридически лица, без значение дали те имат качество „търговец“, или не. Арбитражът е допустим по всички граждански имуществени спорове, с изключение на спорове, които имат за предмет вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка, права по трудово правоотношение, или касаещи спор, по който една от страните е потребител по смисъла на §13, т. 1 от допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите[3]. Ограничението за разрешаване на спорове, по които една от страните е потребител бе въведено с последните изменения на чл. 19, ал. 1 ГПК от 2017г. Логиката зад това изменение е ясна – арбитражът е насочен преди всичко към уреждане на спорове между икономически, юридически и фактически равнопоставени субекти. Разбирането на законодателя е, че арбитражът не е подходящо средство за разрешаване на спорове с по-слаба страна по дадено правоотношение, каквато е потребителя.

Арбитражът е недопустим и по наказателни и административни дела. Тук трябва да уточним, че в следствие на престъпление е възможно да възникне гражданска отговорност на деликтно основание. Правото на обезщетение за вреди е имуществено право, което не попада под ограничението на чл. 19, ал. 1 от ГПК, а именно – спорът няма за предмет вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка или право по трудово правоотношение, както и спор, по който една от страните е потребител по смисъла на §13, т. 1. от допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите, поради което сключването на арбитражно споразумение за разрешаване на спора е допустимо.

Предимства и Недостатъци на Арбитража

Ако съпоставим арбитража с държавното правосъдие, ще разкрием че арбитражът разполага с редица предимства, но същевременно и немалко недостатъци, които не бива да бъдат пренебрегвани.

I. Предимства

  1. Бързина.

Претовареността на съдилищата, тежките процедури и бавната съдебна администрация, често водят до невъзможност за спазване на разумните срокове при решаване на граждански дела. Възможността за уговаряне на процедурата за решаване на спора, по-бързата администрация и конкуренцията сред арбитражните съдилища допринасят за по-бързото решаване на споровете. Освен това, арбитражните решения за разлика от съдебните не подлежат на инстанционен контрол, което води до окончателното решаване на спора в по-кратки срокове.

  1. Цена.

Размерът на арбитражната такса, съгласно тарифите на повечето арбитражни институции, намалява прогресивно с увеличаването на цената на иска. Ето защо при искове с висока цена, арбитражната такса е по-ниска от държавната.

  1. Компетентност.

С оглед на споровете, които приемат за разглеждане, постоянните арбитражни институции се разделят на такива с обща компетентност (решават всякакви спорове с арбитрируем предмет) и такива със специална компетентност (само за разрешаване на определени категории спорове: морски, борсови, по сделки със зърнени храни и т.н.). Безспорно по-голяма част от българските съдии притежават висока юридическа квалификация, но в определени случаи перфектното познаване и тълкуване на закона не е достатъчно.

  1. Гъвкавост на производството.

Възможността на страните да уговарят процедурата за разрешаване на спора допринася за нейното приспособяване към предмета на делото. Страните имат редица възможности за промяна на производството като например да изберат език, на който то да се води, или пък да ограничат доказването, приемайки само писмени доказателства и изключване на възможността за явяване на свидетели.

  1. Стабилност на решението.

От една страна, както вече бе споменато, стабилността на арбитражното решение настъпва по-бързо от стабилността на съдебното решение. Това е така, защото арбитражното решение може да бъде атакувано само пред ВКС и то на точно определени основания, докато съдебното решение подлежи на инстанционен контрол, включително и на отмяна по чл. 303 и сл. ГПК.

От друга страна, за арбитража не важат ограниченията на международната подведомственост на държавните съдилища и което е особено важно – изпълнението на арбитражните решения в чужбина е чрез Нюйоркската конвенция, обезпечено в много по-висока степен, отколкото изпълнението в чужбина на решенията на държавните съдилища.

  1. Конфиденциалност.

Арбитражното производство не е публично, за разлика от изискванията по чл. 11 ГПК за съдебното производство. Арбитражното произвводство протича само в присъствието на страните и другите участници в процеса, а делото може да се реши и само в закрито заседание. Така се избягва опасността от допълнително влошаване на отношенията между страните и намесата на медиите.

II. Недостатъци

  1. Риск от неравенство на страните.

Икономическото неравенство на страните може да доведе до проблеми свързани с равнопоставеността при разглеждане на спора. Тази опасност се крие и в гражданското производство, въпреки прогласения принцип в чл. 9 ГПК, но в по-ограничени размери. Израз на това опасение е забраната за допустимост на арбитраж по трудови спорове и спорове, по които една от страните е потребител.

  1. Липса на държавновластнически правомощия.

Като частноправен способ за разрешаване на спорове, арбитражът не разполага с преки държавновластнически правомощия. Това налага да се иска съдействие от държавния съд и държавните органи, които може да не са благосклонни към исканата от тях помощ. Арбитражът не разполага с власт да наложи явяването на свидетел или вещо лице, нито може да задължи трети лица да представят държан от тях документ.

Този недостатък не е толкова осезаем с оглед спецификата на разглежданите дела, които са предимно с търговскоправен характер. Правилата на доказателствената тежест представляват достатъчен стимул за страните сами да проведат съответното доказване.

  1. Липса на инстанционен контрол.

Както беше посочено, арбитражното производство е едноинстанционно. Това е предимство с оглед бързината на производството, но същевременно е и основният недостатък на арбитража. Липсата на инстанционен контрол крие висока степен на риск от влизане в сила на порочно решение. Въпреки високата си квалификация, арбитрите могат да допуснат грешка при решаването на даден спор. Законодателят е предвидил възможност на страната по спора, която твърди че арбитражното решение е порочно, да отнесе въпроса към ВКС. Важно е да се отбележи, че контролът, който ВКС упражнява не е контрол по същество, т.е. неправилните изводи на арбитрите сами по себе си не обосновават отмяна на арбитражното решение. Ето защо поради едноинстанционния характер и специфичните основания за отмяна на порочното арбитражно решение рискът за страната да бъде окончателно обвързана от порочното арбитражно решение е по-голям в сравнение с решението на съда.

Поглеждайки към икономически най-развитите държави, можем да установим, че арбитражът въпреки своите недостатъци се ползва с доверие при разрешаване на търговски спорове. В България също се забелязва повишаване на доверието в арбитража, макар и с по-бавни темпове.

В заключение можем да обобщим, че арбитражът не е съвършен способ за разрешаване на спорове, но и държавният съд не влиза в тази категория, просто защото тя е празна. Съвършено средство за разрешаване на спорове няма. Ето защо внимателно трябва да се прецени, кой е най-подходящият способ за конкретния казус, като се съпоставят предимствата и недостатъците на всеки един от тях.

 


Бележки под линия:

[1] Правоотношението представлява възникнала въз основа на правна норма от конкретен юридически факт правна връзка между два равнопоставени правни субекта: физическо лице, юридическо лице или държавата в качеството й на равнопоставен субект, която се състои от субективни права и правни задължения.

[2] Съгласно чл. 365 ЗЗД – „С договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки..“.

[3] Съгласно §13 от ДР на ЗЗП, потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначение за извършване на търговска или професионална дейност и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.

Категории: Арбитраж

0 Коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *